Мъж, изоставен от родителите си като малко дете в сиропиталище, ги намира в дом за възрастни след петдесет и седем години и трябва да вземе решение, което ще промени живота му.

Първите спомени на Брендан бяха свързани с глада и страха, с яростни гласове, които спореха за него. Ръцете, които трябваше да се грижат за него и да бъдат нежни, вместо това бяха груби.
Брендан си спомняше как се изкачваше от малкото си легло и пълзеше към звука на музика и смях, с тежка и мокра пелена. Тогава смехът спря. „За бога, трябва да се отървем от това дете!“ извика гласът на жена. Това беше майка му.
Понякога, когато майка му беше сънлива и щастлива, тя му позволяваше да се сгуши в нейната топлина и тогава той се чувстваше сигурен и удовлетворен. Но най-често видът на Брендан раздразняваше родителите му.
Трябваше да минат много години, преди възрастният Брендан да разбере защо малкият Брендан беше толкова нещастен и нежелан. Родителите му бяха богати и живееха от тръстови фондове. Когато Брендан се родил, те живеели в комуна.
Горчивината е отрова, а прошката е единственото лекарство. Беше шейсетте, ерата на мира и любовта и цветните деца беше в разцвет, но за родителите на Брендан това не означаваше любов към децата. Когато Маргарет открила, че е бременна, тя била ужасена и ядосана.
Ужасена, защото нямала намерение да бъде майка — никога! — и ядосана, защото било много късно да предотврати раждането на Брендан. За щастие за Маргарет и бащата на Брендан, Рейф, в комуниата имало много майчински жени, които обожавали бебета и се грижат за малкия Брендан.
Брендан не трябваше да бъде Брендан — те искаха някакво романтично име като Лунно дете — но мъжът на регистрацията погледнал босите крака на Маргарет и любовните мъниста и я попитал как се казва баща й.
„Брендан,“ отговорила тя. И мъжът регистрирал Брендан като Брендан — разумно и практично име. Маргарет и Рейф живели в комуниата до Брендан да стане почти тригодишен, след което решили да се преместят.
Те обмисляли да последват нов гуру, който бил много популярен. Човекът, индийски естет, изнесъл лекция в Сан Франциско и двойката била възхитена от философията му за живот с смисъл.
Гуруто управлявал ашрам в Индия и Маргарет и Рейф веднага решили, че това е мястото, където трябва да бъдат. Но какво да правят с Брендан? Те не можели да го вземат…
„Ще го оставим в сиропиталище,“ казала Маргарет. „Нали там се грижат за децата?“
Рейф бил по-неуверен. „А какво ще стане като с Оливър Туист? Не искам нещо такова да се случи с детето.“
„Глупости!“ извикала Маргарет. „Сигурна съм, че всичко ще бъде наред! И той няма да бъде беден, нали? Той има собствен тръстов фонд от раждането си и ще бъде добре, когато порасне. Ще има всичко, от което се нуждае!“
Така три дни по-късно Маргарет и Рейф отишли в манастирското сиропиталище на периферията на Сан Франциско и оставили тригодишния Брендан в лобито. Единственото, което оставили с него, било неговото удостоверение за раждане и документите за тръстовия му фонд.
За Брендан, сестрите с бели забрадки, които изглеждали като крила, били като ангели. Те го взели, изкъпали го и се погрижили за болезнената постоянна обрив, който го мъчил от раждането му, и го нахранили.
За първи път Брендан бил заобиколен от любящи, грижовни и нежни хора. В сиропиталището той разцъфнал в активно и радостно момче — но понякога изпадал в дълбоки тишини.
С нарастването на възрастта си Брендан започнал да разбира все повече и повече от неясните си спомени. Той научил за своя тръстов фонд и богатството, което щяло да му осигури, когато порасне. Знал, че родителите му не го били изоставили от бедност и отчаяние.
Повечето деца в сиропиталището били сираци, но много малко от тях били оставени там, когато родителите им не могли да ги хранят, за да не умрат от глад. Но родителите на Брендан били богати…
Когато Брендан станал на 18 години, той напуснал сиропиталището и добрите сестри и отишъл в колеж. Тръстовият фонд бил узрял и имало достатъчно пари за да плати за колежа, или дори за Брендан да живее до края на живота си, без да работи.
Но Брендан искал да строи мостове, като моста в Сан Франциско. Искал да строи мостове, които да се издигат и да изглеждат като можещи да достигнат до небето.
В колежа срещнал Сюзан, прекрасна художничка, и двамата се влюбили. Женили се след завършването и имали две деца. Когато за първи път взел децата си в ръце, Брендан изпитал толкова много любов, че не можел да разбере как родителите му са го оставили.
Горчивината и гневът му към тях растели с всяка изминала година. „Те никога не ме обичаха така, както аз обичам Мег и Браян,“ казвал той на Сюзан. „Те никога не ме обичаха въобще!“
Брендан бил дядо, когато най-накрая научил новината за „родителите“ си. Правната кантора, която управлявала неговия тръстов фонд, се свързала с него и му съобщила, че родителите му вече изчерпили собствените си тръстови фондове.
„Те са бездомни, Брендан,“ казал адвокатът. „Изплатили сме последната част от фонда им в дома за възрастни, в който пребивават, но след шест месеца ще бъдат без дом.“
„Защо ме звъните?“ попитал Брендан студено. Мъжът се поколебал. „Е, те са ваши родители,“ казал той. „Мислехме, че трябва да бъдете информиран… И може би да има някакво естествено чувство…“
„Те не бяха естествени родители,“ отговорил Брендан. „Нямам никакви чувства към тях, освен здраво презрение.“
Но телефонното обаждане на адвоката не спирало да тормози Брендан и да го тегли към съвестта му. „Аз съм на 60 години и не дължа нищо на тях!“ казал той на Сюзан. „Та защо се чувствам така?“
„Защото си добър човек,“ казала му Сюзан нежно. „И добрите хора правят правилното…“
Така два седмици по-късно Брендан и Сюзан отишли в старческия дом, където Маргарет и Рейф вече пребивавали. Дългокосите, стройни и красиви цветни деца, които били някога, вече ги нямало.
Те били стари и не остарявали грациозно. Когато един помощник обявил посещение от сина им, те били потресени. След това Маргарет станала и се приближила към Брендан, с отворени ръце.
„Брендан, моето бебе!“ разплакала се тя, но в малките й ярки очи нямало сълзи.
Брендан лесно избегнал прегръдката й. „Здравей, майко,“ казал той. „Изненадан съм, че ме помниш, аз изобщо нямаше да те позная.“
Рейф се усмихнал, показвайки, че повечето му зъби били изчезнали. „Е, момче мое, да не се върнем в миналото…“ казал той. „Толкова се радваме да те видим! Животът не беше лесен… Ние не сме тези, които бяхме…“
„Моля те, синко,“ прошепнала Маргарет. „Не ни оставяй!“
„Да ви оставя?“ попитал Брендан. „Това да направя ли, както направихте с мен?“
„Оставихме ти парите!“ извикал Рейф. „Не беше беден, както сме сега!“
„Не ми оставихте парите,“ казал Брендан спокойно. „Тези пари бяха настроени автоматично от имота на дядо ми веднага след моето раждане. Нямате нищо общо с тях.
„Но знаете ли какво? Ще ви помогна, не защото заслужавате, а защото аз съм по-добър човек от вас двамата. Знам какво е любов и състрадание. Прощавам ви, дори ако не заслужавате прошка, и ще ви помогна. Можете да вземете парите!“
Рейф погледнал Брендан със сълзи в очите. „Така сме сами, синко, така сме сами… Какво ще ни купят парите сега? Повече самотни дни? Моля те…“
Брендан кимнал. „Така че сега разбирате какво чувствам,“ казал той. „Бях дете и всичко, което исках, беше да бъда обичан и ценен. Мислите ли, че парите бяха някакво утешение? Сега сте стари и и вие искате да бъдете обичани, да бъдете с семейство.
„Няма нищо, ще ви взема вкъщи с мен, баща, майко. Няма да умрете сами.“
Брендан взел Маргарет и Рейф вкъщи със себе си и наел грижещ се за тях. Маргарет обичала да говори с внуците и пра-внуците им и да им разказва истории за лудите си дни през шейсетте и да свири на китара с Боб Дилън край лагерния огън.
Рейф седял до Брендан, когато можел, и държал ръката му в своята слаба, изкривена лапа. Брендан дарил огромното богатство, което се натрупало в неговия тръстов фонд, на сиропиталището, което го отгледало и му показало какво е любов и грижа.
Какво можем да научим от тази история?
Парите не са заместител на любовта. Родителите на Брендан го изоставили и му оставили много пари, но не му дали любов и нежност.
Горчивината е отрова, а прошката е единственото лекарство. Брендан носил негодуванието си към родителите си в сърцето си, докато накрая не им простил.
Споделете тази история с приятелите си. Може да им осветли деня и да ги вдъхнови.







