Мъж сложи миризливите си крака върху подлакътника на седалката на жена в самолет и отказа да ги махне – тя не повиши тон, но един малък урок от нейна страна го накара да почервенее до ушите.

ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ

Когато един невъзпитан пътник отказа да махне босия си крак от подлакътника ми, му направих неочакван педикюр, докато спеше. След това той побесня, без дори да подозира, че пътищата ни ще се пресекат отново.

Четири часа след началото на един препълнен полет усетих как нещо топло докосва лакътя ми. Погледнах надолу и видях пет боси пръста, протегнати върху подлакътника ми.

А после дойде и миризмата.

Обърнах се на седалката си. Пътникът зад мен беше на около четиридесет и пет години, с скъп часовник, слушалки на ушите и обувки, захвърлени под седалката му.

– Извинете. Бихте ли си махнали крака?

Той повдигна едната страна на слушалките си.

– Нека подишат малко.

– Не ви докосва.

– Върху подлакътника ми е.

– Краката ми имат нужда да дишат.

– Ами нека дишат на вашата седалка.

Той ме дари с една самодоволна усмивка. – В самолет сме. Всички споделяме пространството.

Погледна към другата ми ръка, очевидно убеден, че неговият комфорт е по-важен от моя.

– Ами ползвайте другия подлакътник и не ме занимавайте.

Той си върна слушалките, размърда пръстите на краката си, а аз се обърнах напред.

Десет минути по-късно, заради турбуленцията, пръстите му се допряха до ръкава ми. Обърнах се отново.

– Сериозно ли? Махнете си крака.

Той въздъхна драматично, сякаш аз бях неразумната в случая.

– Госпожо, това е просто крак. Държите се така, сякаш съм го сложил в чинията ви с вечерята.

Жената, която седеше до мен, сбръчка нос.

– Това е отвратително.

Той се подсмихна и на двете ни.

– Вие двете трябва да се отпуснете.

– Добре.

Реших, че по-нататъшните спорове са безсмислени. Той явно смяташе, че е победил.

Около двадесет минути по-късно той заспа, а босият му крак остана само на сантиметри от ръката ми. В главата ми изникна една пакостлива идея. Знаех много добре, че е абсурдно, но след многократните му откази нямах никакво намерение да проявявам разбиране.

Погледнах към човека до мен. „Ще имаш ли нещо против да закриеш гледката му, ако се събуди?“

Веждите ѝ подскочиха нагоре.

„Защо?“

Наведох се към нея и тихо обясних какво съм замислила. Тя прикри устата си, опитвайки се да не избухне в смях.

„О, наистина ли ще го направиш? Ти си направо кралица!“ – прошепна тя и ми намигна.

Мъжът хъркаше. Тя се наведе по-близо.

„Между другото, аз съм Даян“ – прошепна тя.

„Ребека.“

„Е, Ребека, това официално е най-забавният полет, на който някога съм била.“

Той продължаваше да не забелязва нищо.

„Само ми обещай, че ще ме предупредиш, ако се събуди.“

Даян кимна сериозно.

„Смятай ме за свой пазач.“

Посегнах под седалката пред мен, извадих ръчния си багаж и внимателно отворих ципа.

Бях отсъствала пет дни по работа, а осемгодишната ми дъщеря Меган очакваше специален подарък. Тя обожаваше Барби и почти всичко, което е розово. Един комплект за разкрасяване в стил „Барби“, намерен в магазин за подаръци, беше идеалният избор.

В него имаше шест розови лака за нокти и пластмасови пръстени с огромни имитации на скъпоценни камъни. Някои от тях бяха почти колкото топка за голф. Планирах да изненадам Меган същата вечер, но да „заема“ няколко неща ми се стори безобидно.

Извадих най-яркорозовия лак. Даян разгледа шишенцето с възхищение.

„О, това ще стане страхотно.“

„Само гледай никой да не ни види.“

Тя ме скри от погледите на останалите пътници, докато се навеждах към крака му. Внимателно нанесох слой яркорозов лак върху нокътя на палеца му.

Той дори не помръдна.

Продължих с останалите видими нокти, като за всеки избрах различен нюанс на розовото. Даян се тресеше от беззвучен смях.

„Изненадващо добра си в това.“

„Осем години с дъщеря, която смята, че всеки уикенд е ден за спа процедури.“

Когато приключих с лакирането, избрах два детски пръстена: единият с огромен розов диамант, а другият – с блестящо лилаво сърце. Нахлузих ги на пръстите на краката му, стараейки се ръцете ми да не треперят, докато Даян наблюдаваше с възхищение и недоверие. „Не мога да повярвам, че спи през всичко това“, прошепна Даян.

„Явно краката му са по-тактични, когато той е в безсъзнание.“

В същия този момент той се размърда. И двете замръзнахме. Той се почеса по носа, измърмори нещо, обърна се към прозореца и продължи да хърка.

Даян си сложи ръцете пред устата. Аз затворих шишенцето с лак за нокти, прибрах останалите подаръци в чантата си и се облегнах назад, за да се полюбувам на творението си.

Пет яркорозови нокътя на краката и два блестящи пръстена. Изглеждаше великолепно.

Кога ли щеше да забележи? Мисълта как той ще се разхожда из самолета по този начин ме накара почти да избухна в смях, още преди нещо да се е случило.

Около четиридесет минути по-късно той се събуди, протегна се и свали слушалките си. След това стана, за да отиде до тоалетната, като явно прецени, че обувките са излишни.

С всяка негова крачка по пътеката, огромните пластмасови камъни улавяха светлините в салона. Един друг пътник забеляза и избухна в смях. Някой по-назад започна да се кикоти и скоро хора от няколко реда наоколо се загледаха в краката на мъжа.

Дори една стюардеса, която минаваше наблизо, едва успя да запази професионално изражение.

Той се намръщи, усещайки вниманието върху себе си.

„Какво?“

Никой не отговори. Той погледна надолу и почервеня. Рязко се обърна към мен.

„Какво, по дяволите, си направила?!“

Посрещнах го с най-сладката си усмивка.

„О, забеляза ли? Помислих си, че краката ти може да…“…да се порадват на малко украса, докато си поемат дъх.“

„Унизи ме!“

„Три пъти те помолих да си преместиш крака. Ти отказа.“

„И беше изключително груба!“

„Искам да говоря с човека, който отговаря тук!“

Една стюардеса се приближи, за да разбере какво се случва.

„Господине, какъв е проблемът?“

„Вижте ми краката! Тази жена ги направи такива, докато спях!“

Тя погледна украсените му стъпала.

„Е, господине, предлагам ви да си обуете обувките. И, моля ви, дръжте краката си в рамките на вашето място.“

„Не става въпрос за това!“

Той се наведе и започна да дърпа пръстените. Лилавият се изхлузи лесно, но розовият упорито остана на мястото си. Даян му подаде салфетка.

„Ето. Може би ще ви помогне да имате по-добър захват.“

„Не ми трябва помощта ви!“

Той едва не падна, преди пръстенът най-накрая да се откачи. Един пътник зад нас изсумтя.

„О, за бога!“ изръмжа той.

Пъхна пръстена в джоба си и се отправи с тежки стъпки към тоалетната, като все още показваше онези яркорозови нокти на краката.

Даян се наведе към мен, видимо развеселена.

„Мисля, че той ще те запомни.“

Засмях се тихо.

„О, разчитам на това.“

Той нямаше представа, че го разпознах, а аз със сигурност нямах намерение да разкривам това, докато още сме в самолета. И ако е вярвал, че един неочакван педикюр ще бъде най-лошото му преживяване през тази седмица, го чакаше още една неприятна изненада.

Когато се прибрах у дома, умората най-после ме настигна.

„Мамо!“

Меган пробяга по коридора и се хвърли в прегръдките ми.

„Липсвах ли ти?“ попитах аз.

„Да! Донесе ли ми нещо?“

Засмях се.

„Е, някой определено знае кое е най-важното.“

Извадих от багажа комплекта лакове „Барби“ и пластмасовите пръстени, които не бях използвала. Меган ахна при вида им.

„О, боже мой!“ „Мамо, прекрасни са!“ – Подаръци за Деня на майката

Тя разгледа лаковете, след което забеляза, че някои от шишенцата са отворени.

– Чакай малко. Защо някои от тези шишенца са отворени?

– Забавна история, миличка. Наложи се да „заема“ малко лак в самолета.

– За какво?

Седнах до нея и ѝ разказах случката. Докато описвах абсурдно големите пръстени, Меган едва не се превиваше от смях на пода.

– Мамо! Ти си направила на един възрастен мъж разкрасяване в стил „Барби“?

– Само на стъпалата му.

– Хареса ли му?

– Не особено.

– Това е невероятно!

Тя отново избухна в смях.

– Какъв цвят използва?

– Почти всички нюанси. Палецът му стана яркорозов, а за останалите пръсти подбрах чудесна комбинация.

– Мамо! Това е невероятно!

Тя избра най-яркото шишенце и веднага започна да си лакира ноктите на краката. Напомних ѝ за графика ни.

– Внимавай, миличка. Утре ни чака ранно ставане.

– Защо? Трябва ли да работиш?

– Имам много важна среща.

– С кого?

– С хора, с които не съм работила досега.

Меган спря за момент, за да огледа току-що лакирания си пръст.

– Притесняваш ли се, мамо? – Подаръци за Деня на майката

– Малко. Срещам се с хора, с които не съм работила досега.

– Ще се справиш. Ти наистина умееш да разговаряш с хората.

– Много мило от твоя страна.

Тя вдигна шишенцето с лак с многозначително изражение.

– А ако някой се държи лошо, знаеш какво да правиш.

Открийте още
Не можах да сдържа смеха си.

– Не мисля, че това е подходящо поведение за офис.

– Е, в самолета проработи!

Нямаше как да споря. След като приключи с лакирането, я сложих в леглото и я целунах по челото.

– Лека нощ, моя малка палавнице.

– Лека нощ, мамо. Успех утре! Изгасих лампата с усмивка. Утрешният ден щеше да бъде интересен.

На следващата сутрин облякох любимия си тъмносин костюм с панталон, приготвих си силно кафе и проверих съобщенията си. Имаше три нови – всички свързани със срещата ми в десет часа. Отговорих на няколко въпроса и погледнах колко е часът.

Меган седеше на кухненската маса и закусваше зърнена закуска, а на пръстите ѝ блестяха два огромни детски пръстена.

– Мамо, ще закъснееш!

– Всъщност, миличка, напълно в график съм.

Тя огледа внимателно облеклото ми.

– Ще разкажеш ли на всички в работата за самолета?

– В никакъв случай.

– Защо?

– Някои истории е по-добре да си останат на височина десет хиляди метра.

Меган поклати неодобрително глава.

– Според мен всички трябва да научат за „краката на Барби“.

Усмихнах се на упоритостта ѝ.

– Може би някой ден. А сега си изяж закуската.

– Може ли да кажа на баба?

– Моля те, недей.

Широката ѝ усмивка подсказваше, че баба ѝ ще разбере още преди обяд.

След като закарах Меган на училище, потеглих към офиса. Когато влязох, рецепционистката ме поздрави:

– Добро утро! Всички се събират горе.

– Чудесно. Благодаря.

Бях подранила с десет минути. Близо до конферентната зала някой разказваше история.

– Трябваше да я видите тази откачена жена! Направо ми провали полета!

Спрях. Разпознах гласа и се приближих до открехнатата врата. Да чуя как той описва същата случка, но от другата гледна точка – това беше почти твърде хубаво, за да е истина.

– Тя направо ми лакира ноктите на краката, докато спях! – продължи мъжът възмутено.

Една жена отвърна, видимо изумена:

– Шегуваш се!

– Иска ми се да беше шега! Някои хора…„…няма никакви обноски!“

Стиснах устни. От всички неща, за които можеше да се оплаче, той избра точно обноските.

Някой друг зададе напълно уместен въпрос:

„Е, какво направи, та я вбеси толкова?“

„Нищо! Абсолютно нищо! Просто не си гледаше собствената работа!“

Оставаха пет минути. Останах отвън, за да чуя още.

„Честно казано, трябваше да я докладвам в полицията“, продължи мъжът.

Гласът на една жена прозвуча недоверчиво:

„Затова, че ти е лакирала ноктите на краката?“

„Защото ме тормозеше! Гледах си работата, когато тя започна да се оплаква от пълни глупости.“

„От какво точно се оплакваше?“ попита друг мъж.

„Нещо за личното пространство. Пълна нелепост! Жената искаше всички да се съобразяват с нея.“

Той удобно пропусна факта, че кракът му беше върху подлакътника ми.

„И защо ти е лакирала ноктите?“

Той изсумтя пренебрежително.

„Някои жени просто не могат да приемат отказ.“

Няколко души се засмяха неловко. Някой се опита да разведри обстановката.

„Е, поне е избрала хубав цвят“, пошегува се някой.

„Много смешно“, отсече той. „Имаш ли представа колко трудно се маха това нещо?“

Последва още смях. Прикрих уста с ръка. Лакът на Меган си заслужаваше всяка стотинка.

„Както и да е, стига толкова за тази откачалка“, продължи той. „Имаме по-важни неща за обсъждане.“

„Като например новия ни регионален директор?“ попита някой.

„Точно така.“

Тонът му стана подчертано самоуверен.

„Между нас казано, очаквам повишението ми да бъде обявено съвсем скоро.“

„Оптимистично, Брадли“, отвърна една жена.

„Оптимистично ли? Аз на практика вече управлявам това място.“

„Никой дори още не се е срещал с новия директор.“

„Няма значение. Зная как да се държа с хората на власт.“

Повдигнах вежда. Нима наистина знаеше?

„Първото впечатление е най-важно“, продължи Брадли. „Влизаш, ръкуваш се, показваш малко увереност…“ „Така се пробива нагоре.“

„Ами ако новият директор не те хареса?“ – подхвърли някой закачливо.

Той се засмя уверено.

„Моля ви. Какво може да не му хареса?“

Имах няколко отговора, но реших да ги задържа за себе си още няколко минути.

„Гарантирам ви, че до обяд този човек ще ми яде от ръката“ – добави той.

Зад гърба ми се чуха стъпки, докато сдържах смеха си. Асистентката ми, Софи, се появи с папка в ръка. Тя погледна към конферентната зала, а после – към мен.

„Готова ли сте?“

Оправих сакото си и притиснах папката под мишница.

„О, напълно.“

Брадли беше прав за едно нещо: първото впечатление е от огромно значение.

Софи отвори вратата на конферентната зала.

„Колеги, новият ни регионален директор е тук.“

Влязох вътре и разговорите секнаха мигновено.

Брадли седеше близо до горния край на масата, със същата уверена усмивка, която бях видяла в самолета. Усмивката му изчезна, щом ме разпозна. Изглеждаше така, сякаш са му отнели дъха.

Дарих присъстващите с приятна усмивка.

„Добро утро. Аз съм Ребека. И ако не се лъжа, вече сме се срещали.“

Брадли зяпна.

„Ти ли?“

Приближих се до него и протегнах ръка.

„Радвам се да те видя отново, Брадли. Как са краката ти?“

Някой изсумтя, а други избухнаха в смях. Брадли се поколеба, преди неохотно да стисне ръката ми.

„Нямах представа, че работиш тук.“

„А аз нямах представа, че ти работиш тук. Светът е малък.“

Лицето му пламна. Огледах хората около масата.

„Доколкото разбирам, Брадли току-що ви е разказвал за един интересен полет.“

Смехът заглъхна. Брадли преглътна тежко.

„Ами, аз… то не беше точно…“

„О, моля ви, не спирайте заради мен. С удоволствие бих чула версията, в която обясняваш защо босият ти крак беше върху подлакътника ми.“

Един мъж до прозореца изпусна химикалката си.

„Крака ти… върху какво?“ — възкликна някой.

Брадли тревожно прехвърляше поглед от един колега на друг.

— Това беше недоразумение!

— Наистина ли? Защото си спомням, че те помолих да го преместиш няколко пъти.

— Ребека, сигурен съм, че можем да обсъдим това насаме…

— Разбира се. Но щом вече си споделил своята версия с всички, реших, че може би ще им е интересно да научат и липсващите подробности.

Една жена отсреща вече се смееше открито.

— Чакай малко. Ти ли си жената с лака за нокти?

— Точно така.

— О, боже мой!

Брадли скри лице в дланите си. Дадох на всички миг да се овладеят, преди отново да заговоря.

— Брадли, чух всичко, което каза пред вратата на тази зала. Включително и как се отнасяш към хора, които явно не са достатъчно важни, за да бъдат впечатлени.

— Не съм искал да…

— За щастие, ще имаме предостатъчно възможности да се опознаем по-добре.

Отидох до края на заседателната маса и седнах.

— А сега, преди да обсъждаме нечие повишение, може би е добре да поговорим какво всъщност означава да уважаваш другите.

Брадли се вторачи в бележника си, напълно лишен от дар слово. Контрастът с човека, който само преди минути се хвалеше, беше поразителен.

След края на срещата той се приближи до мен, но вече далеч не толкова уверен.

— Съжалявам за полета — промълви той.

— Приемам извинението. Повишението ти ще зависи от работата ти и……как се отнасяш към колегите си. Нищо друго.“

Той кимна и тръгна да си ходи. Крачолът на панталона му се дръпна и разкри бледорозово петно ​​близо до глезена.

„Брадли?“

Той спря.

„Да?“

Не се сдържах и се усмихнах за последен път.

„Пропуснал си едно място.“

Той погледна надолу с ужас.

Същата вечер казах на Меган, че лакът ѝ за нокти в стил „Барби“ е направил сериозно впечатление.

„Този ​​път хареса ли му?“ – попита тя.

Засмях се.

„Да кажем просто, че най-накрая се научи да си държи краката настрана.“

Visited 66 times, 1 visit(s) today
Оцените статью
Добавить комментарий