След двуседмично пътуване Виктория се прибрала вкъщи, за да се сблъска с кошмар: нейният яркожълт дом, боядисан с любов от покойния ѝ съпруг, бил преработен от любопитните ѝ съседи. Объркана от тяхната наглост, тя решила да се бори и да им даде урок, който няма да забравят.

Здравейте, хора, аз съм Виктория, сладка на 57… и съм любопитна. Представете си, че се връщате у дома след дълго пътуване и виждате напълно различна къща, която ви гледа. Това точно се случи с мен наскоро и да ви кажа, все още съм бесна…
Живея на ъглов имот. Преди две години, мистър и мисис Дейвис, младо семейство, се нанесоха в къщата до моята. Още от началото започнаха да правят подигравателни забележки за ярко жълтата ми къща.
Те се смееха и казваха: „Уау! Това е най-ярката къща, която сме виждали! Бояди ли я сама?“
„Да, аз и един галон слънце!“ отговарях, слагаща край на подигравките. „Какво мислите? Трябва ли да боядисам и пощенската кутия?“
Но да ви кажа, тези двамата не спираха да ме притесняват за цвета на къщата. Всеки път, когато мистър Дейвис минаваше покрай, трябваше да хвърли някоя шега.
„Достатъчно ярко за теб, Виктория?!“ присмехулно изричаше той, ритвайки жена си, която се включваше с подигравателен смях като хиена.
Тя не беше по-добра. Вместо да се шегува, тя ми хвърляше един жалостив поглед и казваше: „Виктория, някога мислила ли си да промениш цвета? Може би нещо по… неутрално?“
Като че ли къщата ми беше някакво очевадно проклятие и трябваше да ѝ се премахне личността със скалпел.
Техният презрение беше ясно от самото начало. Те се държаха, сякаш цветът на къщата ми беше чиния дъга, поднесена на погребение.
Един ден, мисис Дейвис дойде при мен, докато садех петунии. Усмивката ѝ беше като дъждовен вторник, а тя посочи към къщата ми с маникюрния си пръст.
„Този цвят е направо око на рана… не се вписва с нищо, Виктория! Трябва да се махне. Какво ще кажеш за нещо като… бежово… за разнообразие?“ заяви тя.
Аз хванах лейката, вдигнах вежда.
„Боже, мисис Дейвис, това ли е причината за цялото оживление навън? Помислих, че НЛО е кацнало тук, като гледам изразите на всички. Но това е само малко боя!“
„Малко боя? Това изглежда като огромна банана, която е кацнала в квартала ни! Помисли за стойността на имота си! Сигурно виждаш колко… ярко е!“ тя се намръщи.
Аз поклатих глава, опитвайки се да се запазя спокойна. „Няма закон против това, мисис Дейвис. Обичам го жълто. Това е любимият цвят на покойния ми съпруг.“
Лицето ѝ стана червено като буркан. „Това не е свършено, Виктория!“ изкрещя тя, преди да се върне вътре.
Мисис Прим и Мистър Скучния просто не можеха да понесат моята щастлива жълта къща. Те се оплакваха на полицията за „слънчевия“ цвят, жалваха се на общината за „опасността за безопасността“ (опасявайки се от щастие, очевидно) и дори се опитаха да ме съдят! Този съдебен иск приключи както снежна топка през юли — разтопи се бързо.
Последният им опит? Сдружение на собствениците на домове срещу ярки цветове, но съседите ми са страхотни и им казаха да си го натикат.
Сега тези двама са толкова популярни, колкото миеща се скунс на пикник и се изолираха от всички.
„Можете ли да повярвате?“ процеди старият ми съсед г-н Томпсън, пристъпвайки към мен с усмивка, широка като слънцето на моята жълта къща. „Тези двама всъщност мислеха, че ще се включим в тяхната бежова вълна! Абсурдно!“
Мисис Лий от другата страна на улицата се засмя, очите ѝ се събраха в ъглите. „Скъпа, ярка къща и щастливо сърце, това е мотото тук, не какъвто и да е оттенък на безвкусие, който те опитват да продадат.“
„Да, добре, може би това ще ги затвори най-накрая!“ въздъхнах. Малко не знаех, че това е само началото на голямата опера на тяхното неодобрение.
Подгответе се, защото нещата щяха да се влошат много, много повече.Пред съда г-жа Дейвис изсъска: «надявам се, че си щастлива.”
Усмихнах се сладко. «Ще бъда, когато къщата ми отново стане жълта!”
И това е историята за това как си отмъстих. Понякога отстояването на позицията ти се отплаща. Какво мислите всички?







