Момче отива на гроба на брат си близнак, не се връща у дома дори в 11 часа вечерта

ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ

Това беше най-големият кошмар на родителите, който стана реалност, когато Везенбергови загубиха малкия си син Тед един неделен следобед. За съжаление, това се случи на място, което трябваше да бъде най-безопасното за семейството, където не би трябвало да се случи нищо лошо, но всичко се обърка.

Везенбергови откриха Тед мъртъв в басейна си. Тялото му беше плуващо като плувен надуваем дюшек, а Пол Везенберг скочи във водата, за да спаси сина си, но беше твърде късно – нито устните му в устни, нито медицинските екипи, които той беше извикал, успяха да върнат сина му към живота.

Линда Везенберг не можеше да понесе болката от загубата на сина си и седеше бледа, безжизнена и неподвижна като покойния си син на погребението му. След това, когато измина една седмица без Тед в дома на Везенбергови, нещата започнаха да се объркват, да стават брутални дори, и толкова жестоки, че малкият Кларк не можеше да ги понесе…

Линда и Пол се опитваха да се справят със загубата си и се караха всеки ден, всеки път. Кларк чуваше силни шумове от стаята на родителите си всяка вечер и майка му се ядосваше, а в крайна сметка плачеше.

Татко му обвиняваше майка му за смъртта на Тед, а майка му обвиняваше всичко на татко му. Кларк се криеше под завивките всяка вечер, стискайки плюшеното си мече и хлипайки, когато чуваше как родителите му се карат.

Няма загуба, която да е толкова дълбока, че любовта да не може да я изцели.
Когато Тед беше с него, нещата бяха толкова различни. Родителите им рядко се караха тогава, а майка му никога не беше тъжна и разстроена. Тя го целуваше за лека нощ и го прегръщаше, преди да го прибере в леглото, но сега вече не правеше нито едно от тези неща.

Тя беше спряла да приготвя закуска и често оставала в леглото, казвайки му, че е болна. Сега Пол винаги приготвяше препечени филийки и яйца за закуска и започна да се връща по-рано, за да приготви вечеря за тях, но готвенето му не беше дори близо до това на Линда.

Кларк много липсваше на брат си. Той толкова силно липсваше на Тед, че си пожелаваше да отиде на мястото, където е брат му… защото родителите им вече не се грижеха за сина си, който все още беше жив.

Всичко, което им беше важно, беше кой е виновен за смъртта на другия им син.

Една вечер нещата отидоха от лошо към още по-лошо. Кларк чу как родителите му отново се карат и беше толкова разочарован, че не можеше да го понесе. „Майко! Татко! Моля, спрете!“ извика той и нахлу в спалнята им. „Моля, спрете! Не ми харесва, когато се карате!“

„Гледай, Пол!“ изсъска майка му. „Загубих Тед заради теб и сега Кларк те мрази!“

„Наистина ли, Линда?“ отвърна Пол. „А ти какво? Не мисля, че Кларк се възхищава на теб!“

Родителите на Кларк забравиха, че той е в стаята им, и продължиха да се карат. Те отново започнаха да се обвиняват един друг за смъртта на Тед и Кларк реши, че не иска да остане там повече. Домът им беше пълен с крясъци и сълзи откакто Тед си тръгна и Кларк започна да ненавижда дома си.

„Мразя ви и двамата…“ прошепна той, сълзи течаха по бузите му. „МРАЗЯ ВИ, МАЙКО И ТАТКО! Не искам да живея с вас! Ще отида при Тед, защото само той ме обичаше!“

Кларк избяга от стаята на родителите си и излезе през предната врата. Той спря, за да събере далията, които той и Тед отглеждаха в градината си, преди да избяга към гроба на Тед в гробището, което беше само на няколко блока от дома им.

„Виж, пак го накара да плаче. Сигурен съм, че сега се радваш!“ изсъска Пол.

„Аз го накарах да плаче? Спри да се държиш като че аз съм лошият тук!“

Линда и Пол продължиха да се карат, без да се интересуват от малкия си син, който беше избягал в гробището сам. Кларк хлипаеше, докато притискаше върховете на пръстите си към надгробния камък на брат си и преминаваше с пръсти през надписа.

„В памет на обичания Тед Везенберг,“ четеше надписът.

Кларк се разплака при вида на гроба на брат си. Той много липсваше на Тед!

„Аз… аз те липсвам, Тед,“ хлипа той. „Може ли да помолиш ангелите да те върнат?“

„…и мама и татко постоянно се карат. Тед, те вече не ме обичат. Те ме мразят и не се грижат за мен. Може ли, моля те, да се върнеш, Тед? Моля те? Никой не играе футбол с мен, дори татко…“

Кларк никога не се беше чувствал толкова сам в живота си. Той постави далията срещу гроба на брат си и седна на бодливата трева, разказвайки му притесненията на сърцето си и как се чувства забравен и пренебрегнат.

Кларк не можеше да спре да плаче, докато разказваше на Тед колко му липсва, колко трудно е животът без него и как се е променил техният дом. Той се оплакваше от изгорените закуски, как е спрял да отглежда далии и как е самотен.

Сърцето на Кларк беше толкова спокойно, след като най-накрая сподели притесненията си с брат си, че не забеляза как минаха часове, а небето потъмня. Гробището стана пусто и нямаше нито една душа в близост. Въпреки това, Кларк реши да не се връща у дома, защото беше първият път след смъртта на Тед, когато се чувстваше в мир.

Изведнъж чу шум от прегърнати листа зад себе си. Кларк се огледа с ужас. Кой може да е дошъл в гробището в този час? Той скочи на крака в ужас, докато звукът ставаше все по-силен и по-силен.

Ужасен, че не е сам, Кларк се завъртя, за да избяга, но беше твърде късно. Той видя няколко мъже, облечени в черни роби, които се приближаваха към него. Лицата им бяха покрити с качулки, а в ръцете им имаше огнени прътове.

„Вижте кой е дошъл в нашето тъмно царство! Не трябваше да рискуваш да идваш тук, момче!“ изкрещя един от мъжете.

„Кои… кои сте вие?“ попита Кларк със сълзи. „Моля, пуснете ме!“

Кларк трепереше от страх и не знаеше как да се измъкне. Мъжете не го пускаха.

Кларк се изплаши от мъжете в робите, но тогава чу мощен глас на мъж. „Чад, отстъпи! Колко пъти ще ти казвам да не се събираш в моето гробище с твоите идиотски приятели, облечени в култови дрехи?“

Кларк забеляза високия мъж, добре облечен, на около 50 години, който се приближаваше. „Не се притеснявай, момче,“ каза той на Кларк. „Тези момчета няма да ти направят нищо. Те са по-лоши от деца!“

„О, хайде, г-н Боун!“ момчето, което стоеше лице в лице с Кларк, свали качулката си и въздъхна. „Къде другаде трябва да се провеждат дейностите на нашия култ, ако не тук, в гробище?“

„Какво ще кажеш да спреш да гориш скапаните си оценки тук и започнеш да учиш? Отстъпи, или ще кажа на майка ти, че често пушиш тук! Сигурен съм, че не би искал да рискуваш това. Сега, ти,“ той посочи към Кларк. „Ела тук, малко момче. Ще те заведа вкъщи.“

Г-н Боун изглеждаше като добър човек за Кларк. Той се затича към него и хвана изтеглената му ръка. Г-н Боун го заведе в малка хижа и му поднесе горещ шоколад.

„Какво правеше тук в този час?“ попита възрастният мъж Кларк.

Г-н Боун изглеждаше като добър човек, затова Кларк му разказа за родителите си и брат си, как техният живот се беше превърнал в жив ад след смъртта на Тед и как не харесваше родителите си и не искаше да се връща вкъщи.

Докато вкъщи Линда паникьосано звънеше на Пол многократно, но той не отговаряше. Беше минали повече от два часа, откакто Пол излязъл от дома след караницата им.

Тя седеше на масата в кухнята, докато говореше с приятелка по телефона. Когато затвори и огледа, я осени: Кларк го нямаше. Къде е Кларк?

Сърцето на Линда биеше бързо, докато гледаше часовника. Беше след 11 часа, когато провери стаята на Кларк и откри, че той го няма. Линда обиколи другите стаи, баните и двора, но Кларк го нямаше никъде. За нея изглеждаше сякаш беше изчезнал в нищото.

Тя се обади отново на Пол, но нямаше отговор. „Вдигни си проклетия телефон, Пол!“ изкрещя тя. „О, Боже! Какво да правя сега?“

Линда нервно преминаваше из хола. Нямаше идея къде да търси Кларк, докато… не си спомни, че той влезе в спалнята, когато те с Пол се караха.

„Гробището!“ си припомни тя. „Той отиваше да се срещне с Тед!“

Линда грабна ключовете на къщата, заключи вратата и побърза към гробището. Когато зави на първата улица, видя колата на Пол. Той спря и отвори прозореца.

„Какво правиш тук?“ попита той.

„Кларк още не се е върнал!“ каза тя и се качи в колата. „Шофирай към гробището сега!“

„Какво, по дяволите?“ извика Пол, стартира двигателя. „Но кога… той никога не се върна ли?“

„Не, Пол! Ние бяхме, е, да кажем… твърде заети да се караме, че не забелязахме!“

Пол и Линда побързаха към гроба на Тед, веднага щом стигнаха до гробището. Но не откриха никакъв следи от Кларк.

„Кларк!“ извика Линда. „Скъпи, къде си?“

Точно тогава Пол потупа Линда. „Линда!“ извика той. „Какво, по дяволите, се случва там!? Виж!“

Пол и Линда останаха изумени, когато забелязаха огън в далечината и чуха гласове, които изричаха заклинания. Когато се приближиха към събранието, видяха няколко тийнейджъри, облечени в черни роби, които извършваха някаква церемония.

„О, Господи,“ изписка Линда. „Не може ли… те да са направили нещо на Кларк? О, не, току-що загубихме Тед, а сега—“

„Линда, не,“ успокои я Пол. „Нека не правим прибързани заключения. Чакай тук. Извинявайте, момчета,“ започна той несигурно, приближавайки се. „Възможно ли е да сте виждали този момче тук…“

Един от момчетата се ухили, когато Пол им показа снимката на Кларк. „Синът ви пристигна на грешното място в грешното време!“ изкрещя той. „Вашето момче не трябваше да идва тук!“

Пол погледна внимателно момчето, а след това и приятелите му. В тези роби изглеждаха като глупаци, а те бяха изгаряли каквото приличаше на тяхните оценки.

„Наистина ли?“ попита той, като сложи телефона си в задния джоб. „Е, …“ Пол хвана момчето за якичката и го изтегли напред.

„Слушай, момче, по-добре говори, или ще отидеш вкъщи с счупен нос!“

„Уоу, уоу, добре! Спокойно!“ каза момчето, което Пол беше предупредил. „Аз съм… Аз съм Чад! И видях сина ви. Нищо не му направихме! Г-н Боун, пазачът на гробището, го взе.“

„Какво?“

„Той… той взе сина ви, сър. Заклевам се. Той живее точно извън гробището! Просто идваме тук всяка вечер, за да плашим хората, това е всичко!“

Когато Пол и Линда стигнаха до хижата на г-н Боун, забелязаха Кларк и г-н Боун, седнали на дивана през прозореца. Родителите искаха да влязат и да прегърнат сина си, но се спряха в миг, когато чуха как той говори.

Пол и Линда се срамуваха. Те слушаха със сълзи и шок, докато Кларк говореше за притесненията на сърцето си, а г-н Боун го съветваше да се примири с родителите си. „Те все още те обичат, малко момче,“ каза възрастният мъж. „Гледай, момче. Загубих жена си и детето си. Техният самолет се разби и аз живея в този кошмар вече години, като ги търся всяка минута и нощ. Това, което се случи във вашето семейство, е най-големият кошмар на всеки родител. Какво ще кажеш да бъдем по-мили с тях?“

Кларк се съгласи, кимвайки по някое време.

Вместо да тъгуваш за това, което нямаш, използвай възможността да оцениш това, което имаш.
Пол и Линда не можеха да изчакат повече.

„Много съжалявам, скъпи!“ извика Линда, когато с Пол нахлуха в хижата. Тя прегърна момчето си, като сълзите й потекоха свободно.

Пол погледна съжалително

сина си, който също плачеше. „Скъпи, наистина много те обичаме…“

„Аз също ви обичам…“

Детето отново почувства мир.

Когато всички се прегърнаха заедно, малкото семейство най-накрая намери начин да се събере отново.

В крайна сметка, Г-н Боуен станал близък приятел на Везенберг. След месеци идилия се върна в домакинството на това семейство. Те биха могли да се излекуват от загубата на Тед и най-накрая да погледнат на живота позитивно.

Visited 133 times, 1 visit(s) today
Оцените статью
Добавить комментарий