Беше най-големият кошмар на родителите, който се сбъдна, когато Везенберг загубиха малкия си син Тед в една неделна следобед. За съжаление, това се случи на място, което трябваше да бъде най-безопасното за семейството, където не трябваше да се случи нищо лошо, но всичко се обърка.

Везенберг откриха Тед мъртъв в басейна си. Тялото му плаваше като плаваща играчка, а Пол Везенберг се гмурнал в водата, за да спаси сина си, но беше твърде късно – нито реанимацията, нито спешната помощ, на която се е обадил, успяха да върнат сина му.
Линда Везенберг не можеше да понесе тъгата от загубата на сина си и седеше бледа, безчувствена и неподвижна като починалия си син на погребението му. След седмица, в която Тед липсваше в дома на Везенберг, нещата станаха хаотични, жестоки дори, и толкова сурови, че малкият Кларк не можеше да издържи…
Линда и Пол се бореха да се справят със загубата си и се караха всеки ден, всяко пъти. Кларк чуваше силни шумове от стаята на родителите си всяка вечер, а мама се разочарова и накрая плачеше.
Татко обвиняваше мама за смъртта на Тед, а мама обвиняваше всичко на татко. Кларк се криеше под одеялото всяка вечер, стискайки плюшеното си мече и хълцащ, когато чуваше родителите си да се карат.
Няма загуба, която да е толкова дълбока, че любовта да не може да я излекува.
Когато Тед беше там с него, нещата бяха съвсем различни. Родителите им рядко се караха тогава, а мама никога не беше тъжна и разстроена. Тя му даваше целувка за лека нощ и го прегръщаше, преди да го сложи в леглото, но вече не правеше това.
Тя беше спряла да прави закуска и често оставала в леглото, казвайки, че е болна. Пол вече правеше тостове и яйца за закуска и започна да се прибира рано, за да им приготви вечеря, но готвенето му не беше дори близо до това на Линда.
Кларк липсваше на брат си. Липсваше му Тед толкова много, че пожелаваше да отиде на мястото, където беше брат му… защото родителите му вече не се интересуваха от сина си, който беше още жив.
Всичко, което ги интересуваше, беше кой е виновен за смъртта на другия им син.
Една вечер нещата станаха още по-лоши. Кларк отново чу родителите си да се карат и беше толкова разочарован, че не можеше да издържи. „Мамо! Тате! Моля ви, спрете!“ извика той, като нахлу в стаята им. „Моля ви, спрете! Не ми харесва, когато се карате!“
„Виж, Пол!“ изпищя майка му. „Загубих Тед заради теб, а сега Кларк те мрази!“
„О, наистина, Линда?“ отвърна Пол. „А какво ще кажеш за теб? Не мисля, че Кларк те обожава!“
Родителите на Кларк забравиха, че той е в стаята им и продължиха да се карат. Те отново започнаха да се обвиняват взаимно за смъртта на Тед, а Кларк реши, че не иска да остава там повече. Домът им беше изпълнен със скандали и сълзи откакто Тед си беше отишъл, а Кларк започна да презира дома си.
„Мразя ви двамата…“ прошепна той, сълзи стичащи се по бузите му. „МРАЗЯ ВИ, МАМО И ТАТЕ! Не искам да живея с вас! Ще се срещна с Тед, защото само той ме обичаше!“
Кларк избяга от стаята на родителите си и излезе през предната врата. Спря, за да събере далията, които той и Тед отглеждаха в градината, преди да избяга към гроба на Тед в гробището, само на няколко пресечки от дома им.
„Виж, накара го да плаче отново. Сигурно си облекчен сега!“ изръмжа Пол.
„Аз го накарах да плаче? Спри да се държиш, сякаш аз съм лошият тук!“
Линда и Пол продължиха да се карат, без да се интересуват от малкия си син, който бе избягал в гробището сам. Кларк плачеше, докато поставяше пръстите си върху надгробната плоча на брат си и ги водеше по надписа.
„В обичаната памет на Тед Везенберг“, четеше надписът.
Кларк ридаеше, гледайки гроба на брат си. Липсваше му Тед толкова много!
„Аз… аз… липсваш ми, Тед“, хлипаше той. „Можеш ли да попиташ ангелите да те върнат?“
„… и мама и татко постоянно се карат. Тед, те вече не ме обичат. Те ме мразят и не се грижат за мен. Можеш ли да се върнеш, Тед? Моля те? Никой не играе футбол с мен, дори татко…“
Кларк никога не се е чувствал толкова сам в живота си. Той постави далията върху гроба на брат си и седна на бодливата трева, разказвайки му за своите притеснения и как се чувстваше пренебрегнат и забравен.
Кларк не можеше да спре да плаче, докато разказваше на Тед колко много му липсва, колко труден е животът без него и колко се бяха променили родителите им. Той се оплакваше за изгорените закуски, как беше спрял да отглежда далии и как самотен беше.
Сърцето на Кларк беше толкова успокоено, след като най-накрая сподели тревогите си с брат си, че не забеляза как минаха часове и небето потъмня. Гробището стана пусто, и нямаше ни душа наоколо. Въпреки това, Кларк реши да не се прибира вкъщи, защото беше за първи път след смъртта на Тед, когато се чувстваше в мир.
Изведнъж той чу шума от сухите листа зад себе си. Кларк се огледа с уплаха. Кой би могъл да дойде до гроба в този час? Той скочи на крака, изплашен, тъй като звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато продължаваше да се оглежда.
Страхуващ се, че не е сам, Кларк се завъртя, за да избяга, но беше твърде късно. Видя няколко мъже, облечени в черни роби, които се приближаваха към него. Лицата им бяха покрити с качулки, и те държаха огнени пръчки.
„Вижте кой е дошъл в нашето тъмно царство! Не трябваше да рискуваш да дойдеш тук, момче!“ извика един от мъжете.
„Кой… кой сте вие?“ попита Кларк през сълзи. „Моля, пуснете ме!“
Кларк трепереше от страх и не знаеше как да се измъкне от проблемите. Мъжете не го пускаха.
Кларк беше изплашен от мъжете в роби, но после чу гърлено мъжко глас. „Чад, отстъпи! Колко пъти трябва да ти казвам да не се събираш тук в моето гробище с твоите глупави приятели, облечени в роби?“
Кларк забеляза високия, добре облечен мъж на около 50 години, който се приближаваше. „Не се притеснявай, момче“, каза той на Кларк. „Тези момчета няма да ти направят нищо. Те са по-глупави от деца!“
„О, стига, г-н Боуън!“ Мъжът, който стоеше лице в лице с Кларк, свали качулката си и въздъхна. „Къде другаде трябва да се провеждат дейностите на нашия култ, ако не тук в гробището?“
„Какво ще кажеш да спреш да изгаряш тези безсмислени дипломи тук и да започнеш да учиш вместо това? Отстъпи, или ще кажа на майка ти, че често пушиш тук! Сигурен съм, че няма да рискуваш. Сега, ти“, посочи към Кларк. „Ела тук, момче. Нека те закарам вкъщи.“
Г-н Боуън изглеждаше като добър човек за Кларк. Той избърза при него и хвана протегнатата му ръка. Г-н Боуън отведе момчето в малка хижа и му сервира горещ шоколад.
„Какво правеше тук в този час?“ попита по-възрастният мъж Кларк.
Г-н Боуън изглеждаше като мил човек, така че Кларк му се отвори за родителите си и брат си, как животите им се бяха превърнали в истински ад откакто Тед почина, и как не харесваше родителите си и не искаше да се прибере вкъщи.
***
В дома, Линда паникьосана. Тя се опита да се свърже с Пол многократно, но той не отговори. Минали бяха повече от два часа, откакто Пол беше напуснал дома след тяхната кавга.
Тя беше седнала на кухненската маса, разказвайки на приятелка по телефона през цялото време. Когато затвори и огледа около себе си, осъзна: Кларк го няма. Къде е Кларк?
Сърцето на Линда биеше бързо, когато погледна на часовника. Беше след 11 вечерта, когато проверила стаята на Кларк и го нямаше. Тя отиде в другите стаи, баните и двора, но Кларк не беше никъде. За нея беше като че ли се беше изпарил във въздуха.
Тя отново се опита да звънне на Пол, но той не отговори. „Вземи си проклетия телефон, Пол!“ извика тя. „О, Боже! Какво да правя сега?“
Линда нервно започна да ходи из дневната. Тя нямаше идея къде да търси Кларк, докато… не си спомни, че той беше дошъл в спалнята, когато тя и Пол се карали.
„Гробището!“ си спомни тя. „Той отиваше да срещне Тед!“
Линда сграбчи ключовете за къщата, заключи вратата и бързо се отправи към гробището. Когато зави на първата улица, видя колата на Пол. Той спря и свали прозореца.
„Какво правиш тук?“ попита той.
„Кларк още не е вкъщи!“ каза тя, като се качи в колата. „Отиди към гробището сега!“
„Какво, по дяволите?“ извика Пол, като включи мотора. „Но кога… той не се е върнал?“
„Не, Пол! Ние бяхме…“ тя спря. „Ние бяхме толкова заети да се караме, че не забелязахме!“
Пол и Линда бързо се отправиха към гроба на Тед, щом стигнаха до гробището. Но нямаше следи от Кларк.
„Кларк!“ извика Линда. „Скъпи, къде си?“
Точно тогава Пол попита Линда. „Линда!“ извика той. „Какво по дяволите се случва там!? Виж!“Пол и Линда бяха изненадани, когато забелязаха огън в далечината и чуха гласове, изпълняващи песнопения. Когато наближили събирането, видели няколко тийнейджъри, облечени в черни дрехи, да извършват някаква церемония.
«О, Господи», извика Линда. «Възможно ли е да са направили нещо на Кларк? О, не, току-що загубихме Тед, а сега…»
«Линда, не», утеши я Пол. «Нека не прибързваме със заключенията. Чакай тук. Извинете ме, момчета», започна той колебливо, приближавайки се към тях. «Възможно ли е да си видял това момче тук…»
Едно от момчетата се подсмихна, когато Пол им показа снимка на Кларк. «Синът ти пристигна на грешното място в грешното време!»крещеше. «Синът ти не трябваше да идва!”
Пол погледна внимателно към тийнейджъра, после към приятелите си. В тези одежди всички изглеждаха глупави и горяха нещо, което изглеждаше като оценките им.
«О, наистина ли?»той попита, слагайки телефона в задния си джоб. «Ами …» Пол сграбчи яката на момчето и го дръпна напред.
«Слушай, хлапе, по-добре говори, или си отиваш вкъщи със счупен нос!”
«Уау, уау, добре! Успокой се!»момчето, което Пол беше предупредил, каза. «Аз съм Чад! И видях сина ти. Нищо не сме му направили! Г-н Боуен, пазачът на гробището, го хвана.”
«Какво?”
«Той … той взе сина ви, сър. Кълна се. Той живее точно до гробището! Ние просто идваме тук всяка вечер, за да плашим хората, това е всичко!”
***
Когато Пол и Линда пристигнаха във вилата на Г-н Боуен, забелязаха Кларк и Г-н Боуен, седнали на диван през прозореца. Родителите искали да нахлуят вътре и да прегърнат сина си, но спрели, когато го чули да говори.
Пол и Линда се засрамиха. Те слушали през сълзи и шок, докато Кларк говорел за тревогите на сърцето си, А Г-н Боуен го посъветвал да се помири с родителите си. «Те все още те обожават, малко момче», каза по-възрастният мъж. «Виж, хлапе. Загубих жена си и детето си. Самолетът им се разби и аз живях в този кошмар години наред, липсваха ми всеки ден и нощ. Това, което се случва в семейството ти, е най-лошият кошмар на всеки родител. Какво ще кажеш да бъдем по-добри с тях?”
Кларк се съгласи, кимна в някакъв момент.
Вместо да скърбите за загубата на това, което нямате, използвайте възможността да оцените това, което имате.
Пол и Линда не можеха да чакат повече.
«Съжалявам, скъпа!»Линда плачеше, когато тя и Пол нахлуха в къщата. Тя държеше момчето си близо, докато сълзите й течаха свободно.
Пол погледна г-н Боуен извинително и му благодари, че е спасил Кларк. «Благодаря», каза той. «Благодаря ви много за това, което направихте за нашето семейство точно сега.”
«Няма проблем. Знам през какъв ад преминаваш. Така че, разбирам. Дръж се.”
В крайна сметка, Г-н Боуен станал близък приятел на Везенберг. След месеци идилия се върна в домакинството на това семейство. Те биха могли да се излекуват от загубата на Тед и най-накрая да погледнат на живота позитивно.







